Прекосявайки пределите на времето
се скиташ ти, унил от хорска суета.
Защо го правиш? Не е ли непосилно бремето?
Заради таз суетност да не виждаш истинската красота.

Вървиш... Не, влачиш се по пътя си...
А той не води никъде, уви.
И сам поставяш в колелото пръта си,
със лицемерието си и с плоските си ти лъжи.

Кога ли ще ти дойде и на теб прозрението,
че си едно от многото безлични имена?
Изчерпа се за тебе разбери търпението,
на другиго ще я отдам аз вече женската си красота.